“Стари времена” на Пинтър в театър 199”

“…Което е могло да бъде и което е
сочат към един и същи край-все в настоящето”
Томас Елиът-“Четири квартета”

Различните сценични интерпретации на драматургията на Харолд Пинтър се колебаят около пост-абсурдизма,въпреки недоумението на автора името му да бъде непременно свързвано с това на абсурдистите.Новата постановка на ”Стари времена” в Театър 199 показва един друг,поетичен свят на драматурга,в който протичащото време лазмива представите ни за минало,настояще и бъдеще.Режисьорът Николай Поляков и актьорите Атанас Атанасов,Пламена Гетова,Надя Чернева изграждат спектакъл за драмата на съзнанието,което не може да запечата изплъзващото се време.
Пиесата има изключително сложна конструкция.Тя съдържа в себе си много вероятности за едни и същи събития,в разказваната история има няколко възможни сюжета.Нито един от героите не може да конструира собствена представа за протичащото време.Самото заглавие ни подсказва множественост на времената-сякаш отделни отрязъци от време съществуват успоредно и заедно с това се проникват един друг.Времето се разкрива в своята тоталност,а не в линейната си последователност.Затова настоящето е нетрайно,готово всеки миг да се разпадне на съставящите го вероятности.
Драматургичният текст лесно би могъл да ни подведе с асоцияцията за свят,изграден от фрагменти-това,което е могло да бъде и това,което е.Ето го първият капан,който залага Пинтър.Спектакълът обаче не приема това просто решение за сложната дреметургична ситуация.Фрагментът все пак съдържа позитивистична представа,че цялото е делимо на части,а в постановката актьорите и режисьорът изграждат свят,който не може да бъде разделен на съставящите го елементи-предмети,събития,лица,спомени и желания се сливат в нетрайността на настоящето.Спектакълът не предлага три субективни гледни точки за миналото,тъй като то остава неопределено дори за субективното “аз” на всеки един от героите.Впрочем “аз”-ът им не може да се прояви и затова персонажите притежава само отделни характеристики,но не и плътността на драматични характери.Една сложна актьорска задача,с която се справят изпълнителите в представлението.
Вторият капан на Пинтър е в скандалното обръщане на класическия любовен триъгълник-мъжът-жената-любовницата,в който предполагаемата връзка мъжът-любовницата е заменена с интимната близост между две жени.Но вероятната хомосексуалност на Кейт и Ана е само едно от множеството допустими обяснения за тава,което се случва.В спектакъла тази вероятност изкристализира като двусмисленост на поведението и жеста Деликатността на тази двусмисленост обаче не позволява на настоящето да загуби своята неопределеност.В спектакъла актьорите сякаш играят възможните отношения на персонажите и това като че ли е най-удачното сценично решение,за да не се загуби богатството и дълбочината на драматургичния текст.Единствената константна характеристика в актьорската присъствие е болката,която раздира съзнанието.В опитите си да уловят следите на протичащото време актьорите трябва да играят не завършени и цялостни характери,а архетипни афекти.Може би най-последователен в това отношение е Атанас Атанасов,чийто персонаж достига същността на нещата отвъд тяхното разбиране.Мисля,че в образите на Дейли и Кейт режисьорът е реализирал най-категорично своя замисъл.
На камерната сцена на Театър 199 спектакълът е постигнал своята максимална пространствена обемност.Сценичният рисунък е пестелив,но пространството на сцената е изненадващо “голямо”.Сценографката Марина Райчинова не се страхува да остави голи част от стените на сцената,за да търси в пространството пресечните точки на различните отрязъци от време-вятърът и светлината в прозорците,които дават усещане за морето като романтична илюзия,гардеробът,криещ интимните спомени,празното легло с натрапващо се предизвикателство…Осветлението на оператора Емил Христов,създава възможности за игра с различни планове на телата и лицата на актьорите.Светлината сякаш слага окончателен завършек на сценографските и режисьорските решения.
“Стари времена” в Театър 199 се оказва спектакъл,който може да промени представите ни за драматургията на Пинтър.Най-малкото да ни накара за не се задоволяваме с клишираната представа за неговата принадлежност към пост-абсурдизма, да видим близостта му до поетитеукоито улавят ритъма на протичащото време.

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ